Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС
По някои въпроси за неоснователното обогатяване.
Съдебна практика на ВС на НРБ - гражданска колегия, 1979 г., С., Наука и изкуство, 1980 г.
чл. 25, ал. 1,
чл. 55, ал. 1,
чл. 59,
чл. 61, ал. 3,
чл. 110,
чл. 114,
чл. 118,
чл. 227, ал. 5,
чл. 421, ал. 3 ЗЗД
1. В чл. 55, ал. 1 ЗЗД са уредени три фактически състава. Според първия подлежи на връщане полученото при начална липса на основание. Според втория подлежи на връщане даденото с оглед на бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено. Според третия подлежи на връщане даденото с основание, което е отпаднало с обратна сила. Когато не са налице елементите на някои от тези три фактически състава и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имущество на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. 2. Съзнателното изпълнение на нравствен дълг е основание за престиране, поради което даденото не подлежи на връщане. Съдилищата изследват във всички случаи дали не е налице съзнателно изпълнение на нравствен дълг и ако констатират това обстоятелство, следва да освобождават получателя от отговорност. 3. Правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД е приложимо само при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. 4. Само в случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД се дължи връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването, а в случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД на връщане подлежи изцяло полученото без основание, при неосъществено или отпаднало основание. 5. Необходимото изискване за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко общи факта. 6. Когато е получено нещо въз основа на договор, признат за нищожен като противен на закона или на правилата на социалистическия морал или като заобикалящ закона, връщането на даденото може да се иска поради начална липса на основание само когато договорът не уврежда държавни интереси, и то по отношение на страната, действувала при извинителна причина. Когато тези условия не са налице, даденото се присъжда на държавата. 7. В случаите на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и на чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията. При втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от настъпване невъзможността да се осъществи основанието, а при третия - от отпадането на основанието. 8. Субсидиарен е само искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не и исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. 9. Когато правоимащият може да защити правата си с предвиден по закон точно определен иск, недопустимо е да си служи с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. 10. С иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД разполага само този, който въобще не може и не е могъл да защити своето право с друг иск, а не и този, който е разполагал с друг иск, но е пропуснал да стори това в установените от закона преклузивни или давностни срокове. 11. Възможността на едно лице да защити своето право с определен иск спрямо други лица не отнема възможността му да се защити с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД спрямо трети лица, по отношение на които няма друг иск, ако те са се обогатили. 12. В случаите, когато за икономическо изравняване законът препраща към правилата на неоснователното обогатяване, се прилага чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
------------------------
Предвид на голямото значение на института на неоснователното обогатяване в системата на българското гражданско право и с оглед на някои неправилни тълкувания в отделни съдебни актове на нормите, които го уреждат, Пленумът намира за необходимо да издаде постановление по някои въпроси, свързани с приложението на чл. 55 и 59 ЗЗД.
1. При приложението на чл. 55 и 59 ЗЗД не винаги се прави разграничение на отделните фактически състави. Счита се, че се касае до един единствен иск за неоснователно обогатяване и за едно единствено основание. От текста на закона следва, че в чл. 55 ЗЗД са уредени три различни фактически състава, а чл. 59 ЗЗД има предвид отделен фактически състав. Необходимо е точно разграничение на различните уредени от закона случаи с оглед правилното им подвеждане под нормата на закона, с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта за доказване и с оглед на различните правни последици (приложение на чл. 55, ал. 2, чл. 59, ал. 2, чл. 114 ЗЗД и т. н.).
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е на лице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение.
Начална липса на основани е налице също така, когато след изпълнението на едно солидарно задължение в неговия пълен размер от едно от солидарно съзадължените лица същото задължение бъде изпълнено и от друг солидарен съдлъжник; при плащане на по-големи от нормираните цени за стоки, услуги или лихви; при плащане на задължение след неговото погасяване, освен в случаите на чл. 118 ЗЗД, и т. н.
Не се дължи връщане на даденото при начална липса на основание, само когато законът не допуска да се иска обратно даденото - чл. 82, ал. 1, изр. 1 КТ* , чл. 67 ЗИР, чл. 85, ал. 2 НПЗФК, чл. 23 ППЗП и др.
При втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД престацията се извършва с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено. Текстът намира приложение при двустранните договори, ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение; при сделки под отлагателно условие, когато то не се сбъдне, и т. н. В този последен случай, ако страната, която има интерес от несбъдването на условието, недобросъвестно е попречила да настъпи то, чл. 55, ал. 1 ЗЗД няма приложение, защото по силата на чл. 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД се счита, че условието се е сбъднало.
При третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила. Текстът намира приложение при унищожаване на договорите поради пороци на волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при настъпване на прекратително условие, когато сделката е сключена при такова условие, и в други подобни случаи. Когато е извършено изпълнение въз основа на влязло в сила решение, което впоследствие е отменено по реда на чл. 225, или 231 ГПК, връщането на даденото също се основава на третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, макар че не се осъществява по общия исков ред, а по този на чл. 229, ал. 2 ГПК**, във връзка с чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 241, ал. 3, изр. 2 ГПК.
Когато не са налице елементите на някой от трите фактически състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 9 ЗЗД. Текстът намира приложение например в случаите, когато незадължено по закон да дава издръжка лице издържа нуждаещ се вместо законно задължения; когато държател подобри чужд имот, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание и т. н. В тези случаи обогатяването е налице не само при увеличение на имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице.
2. Съгласно чл. 55, ал. 2 ЗЗД не може да иска връщане на даденото онзи, който съзнателно е изпълнил свой нравствен дълг. Съдилищата прилагат твърде ограничително тази норма, като отдават значение предимно на обективната констатация, че едно лице е получило нещо от друго без основание, а не се отчита, че ако престацията е извършена съзнателно и в съгласие с изискванията на морала, тя не е лишена от основание. Съзнателното изпълнение на нравствения дълг представлява в случая основание.
При приложението на чл. 55, ал. 2 ЗЗД следва да се има предвид, че обществото се развива стремително не само в областта на икономиката. Променят се и се развиват в прогресивна насока и взаимните отношения между хората. В тези отношения се утвърждават началата на хуманност и отзивчивост. Съдебният акт трябва да помага за възпитание на гражданите в същия дух. Затова, когато се поддържа, че е дадено нещо без основание, необходимо е да се изясни дали не е налице съзнателно изпълнение на нравствен дълг, и когато се констатира, че извършилият престацията е съзнавал при изпълнението моралното си задължение, даденото не следва да се присъжда обратно.
Тези положения не намират място в случая, когато за едно лице съществува законно задължение да изпълни нещо, а изпълнението се извършва от друго незадължено или само съзадължено лице. Така, когато установеното със закон задължение за даване на издръжка бъде изпълнено от лице, което не е задължено да я дава напълно или частично, то има основание да иска от другите законно да я дава напълно или частично, то има основание да иска от другите законно задължени лица заплащането на даденото.
3. Нееднакво се разрешава от съдилищата въпросът дали правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД е приложимо само при фактическите състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД или към фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
От систематическото място на нормата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД се вижда, че тя може да се отнесе само към уредените в първата алинея случаи, но не и към чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Освен това логически е невъзможно да е налице изпълнение на нравствен дълг в случаите на отпаднало или неосъществено основание. Съзнателно изпълнение на нравствен дълг само по себе си е основанието на престацията, а при втората и третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието е друго, но даденото може да се иска обратно, защото то или е отпаднало, или не е могло да бъде осъществено. Затова следва да се приеме, че въпросът за съзнателно изпълнение на нравствен дълг може да се разглежда само в случаите на начална липса на основание.
4. При хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размер на обедняването, т. е. държи се връщането на по-малката сума между обединяването и обогатяването. По този въпрос съдебната практика не е противоречива. Неправилно обаче се приема в някои решения, че положението за по-малко дължимата сума е приложимо и в случаите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Законът не съдържа такова изискване, поради което в случаите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД се дължи всичко, което е получено без основание или при отпаднало или неосъществено основание.
Само когато е невъзможно да се възвърне в натура неоснователно придобитото имущество, дължи се заплащането на стойността му.
5. При исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД съдилищата правилно изясняват спора с оглед връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника. В много решения обаче тази връзка се окачествява като причинна. Това е неправилно. Обогатяването не е следствие на обедняването, и обратно. Както едното, така и другото са последица на друг факт или на други факти. Поради това по делата за неоснователно обогатяване по чл. 59 ал. 1 ЗЗД следва да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти.
6. В редица решения се констатира, че се иска връщането на даденото въз основа на договор, нищожен поради противоречие със закона или сключен в заобикаляне на закона или при накърнение на правилата на морала, поради което правилно се приема, че подобни искове не могат да се уважават на договорно основание.
Исковете обаче се уважават на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД или на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Необходимо е да се обърне внимание, че е неправилно чрез уважаване на искове за неоснователно обогатяване да се игнорира нарушението или заобикалянето на закона или накърнението на морала. Затова в тези случаи следва да се изясни преди всичко въпросът за приложението на чл. 34, ал. 3 ЗЗД , и когато се установят фактически обстоятелства, даващи основание за присъждане на даденото от страните в полза на държавата, такова присъждане следва да бъде постановено. Само когато нищожният договор не уврежда държавни интереси, не се прилага чл. 34, ал. ЗЗД, и то за страната, която е действала при извинителна причина, т. е. на тази страна искът за връщане на даденото може да бъде уважен на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
7. Вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД или на тригодишна давност, когато вземането е срещу държавата и държавните организации, или на едногодишна давност, когато се касае до вземания между организации. По тези въпрос не съществува различие в съдебната практика.
Противоречиво обаче се разрешава въпросът за приложението на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, т. е. за деня, от който вземането по различните хипотези е станало изискуемо и от който започва да тече съответният давностен срок. С оглед на това, че при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, следва да се приеме, че давностният срок започва да тече от деня на получаването й. От този ден е изискуемо вземането и при общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД, защото неоснователността на преминаването на блага от имущество на едно лице в имущество на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент.
При втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД престацията се извършва с оглед осъществяването на едно бъдещо основание. Затова вземането става изискуемо от деня, в който настъпи невъзможността да се осъществи това основание.
При третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието е налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не може да се иска обратно, докато то съществува. Затова вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието.
8. Съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който да може да се защити. В редица решения се приема, че това положение се отнася не само до иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а до всички искове за неоснователно обогатяване. Необходимо е да се обърне внимание, че субсидиарен характер има само искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не и трите иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Това следва не само от систематическото място на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, но и от граматическото тълкуване на текста на закона. Това следва и от логическата систематика. Искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не може да се защити нито с исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, нито въобще с друг иск. По този начин се осуетява чрез законна норма всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, макар да не съществува конкретно уредена възможност в други текстове на закона.
9. Недопустимостта на неоснователното обогатяване е не само източник на задължения, но и принцип на гражданското право. Той е развит в редица текстове на закона. На него се основава правото на сънаследник при условията на чл. 12, ал. 2 ЗН да иска увеличение в имот или в пари на своя дял; правото на владелеца по чл. 70, ал. 3, чл. 72 и 74 ЗС да иска стойността на подобренията; възможността да се иска поправянето на грешка в пресмятането по чл. 28, ал. 2 ЗЗД; правото на единия съпруг по чл. 14, ал. 4, изр. 2 СК*** да иска в изключителни случаи при прекратяване на имуществената общност поради развод да му се определи по-голям дял в общото имущество и т. н. С оглед на това, че тези фактически състави са изградени на основата на неоснователно обогатяване, неправилно се приема от някои съдилища, че това са искове по чл. 59 ЗЗД. Щом законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, недопустимо е приложението на общия състав на чл. 59 ЗЗД .
10. Във връзка с правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД съществуват неправилни решения в смисъл, че ако при възникване на вземането ищецът е разполагал с иск, с който да може да се защити, но при предявяването му вземането е погасено по давност, той може да предяви иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Това е неправилно. Погасяването на правото на иск поради изтичането на преклузивен или давностен срок не е равнозначно на липсата на иск. Напротив, ищецът е имал давностен срок не е равнозначно на липсата на иск. Напротив, ищецът е имал на разположение определен иск, но е пропуснал да го предяви в един или друг срок. Законът е предоставил правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД само на тези ищци, които въобще не са могли да защитят своето право, а не и на тези, които са могли да сторят това, но са пропуснали да го сторят в установените от закона срокове.
11. Пленумът намира за необходимо да обърне внимание на съдилищата, че правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се. Възможността на ищеца да се защити с иск на известно основание (непозволено увреждане, договорно отношение) спрямо друго лице не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от него до размера на обедняването. Посочената възможност на неоснователно обеднелия не може да означава, че обогатилият се е освободил от своето задължение.
12. В редица случаи законът постановява, че известно лице носи отговорност по правилата на неоснователното обогатяване - чл. 61, ал. 3, чл. 227, ал. 5, чл. 421, ал. 1 ЗЗД. Съществува неяснота по въпроса дали законът в тези и подобни на тях случаи препраща към всички правила на чл. 55 до 59 ЗЗД или само към последния фактически състав. Понеже само съставът на чл. 59 ЗЗД е общ, а останалите хипотези са конкретни, с точно определени от закона предпоставки, следва да се приеме, че в случаите на препращане към правилата на неоснователното обогатяване законът има предвид чл. 59 ЗЗД, а не и другите хипотези на чл. 55 - 58 ЗЗД.
-----------
* По кодекса на труда от 1986 г. - чл. 271 ** След изменението, обнародвано в ДВ, бр. 55/87 г. - чл. 229, ал. 3 ГПК *** По Семейния кодекс от 1985 г. - чл. 28, ал. 3
от колежка » 22 Юни 2004, 16:11 